Адрес: гр. София, 1000 район „Средец“, ул. „Калоян“ №9В
(в двора на храм „Св. Петка“, житарната)
Телефони: 0700 18 244 0878 958 468
Ел. поща: office@poklonnik.bg poklonnik@abv.bg
Фейсбук: facebook.com/poklonnik.bg/
Кратък пътеписен разказ за пътуването, организирано от Поклонническо – просветен център „Свети Йоан Рилски“ към Софийската Света Митрополия
Да проповядваш Христос или поклонническо пътуване до гр. Враца за празника Събор на Св. славни и всехвални 12 апостоли
Излизам в прохладното утро. Въпреки че е края на месец юни, през последните няколко дни в София не беше спирало да вали, земята беше мокра, въздухът – свеж. Отправям се пешком към храма „Свети Апостол Андрей Първозвани“, откъдето след около половин час поклонническата ни група тръгва за Враца. Сладкогласните песни на птиците от рано огласят квартала. Явно е скрит в клоните на едно голямо дърво този певец … На уличката, водеща към храма пък ме посреща гугутка, чиито звуци по неясна причина ме връщат към усещането за сутрините в детството ми, което остана далеч.
Човек като гледа цялото Божие творение може само да се догажда колко прекрасен е Творецът! Неизброими и неизказани са милостите Господни към нас немощните човеци. Преминавайки от южната страна на храма неволно надниквам през прозорчето. Вътре е полутъмно поради ранния час, но Свети Андрей гледа от иконата благо както всяка неделя по време на Светата Божествена Литургия.
Всред настаналата суетня по проверка на пътуващите по списък заемам мястото си в автобуса. Голяма част от поклонниците са от енорията на храм „Свети Апостол Андрей Първозвани“ в София. След още малко вече всички сме се качили и готови за път, предвождани от нашия водач и духовник отец Илиян Алексиев. Слава Тебе, Господи, слава Тебе! Автобусът ни се движи по измитите софийски улици, а отецът прочита молитвите при пътуване по суша към Господ Иисус Христос и Света Богородица. Молитвено съучастие, за да бъде това пътуване за духовна полза, за да извършим благополучно това, за което сме тръгнали и да се върнем без беди и с препълнено с духовна сладост сърце. Сърцето като център на християнския живот, като извор, от който блика любов към Бога и към ближните, средоточие на Божия образ и подобие у всеки човек.
Въпреки че е лято, сиви облаци са прихлупили земята, а слънцето не се вижда отникъде. Слънчогледовите ниви са обсипани с жълти цветове също чакащи слънчева милувка. После планината гостоприемно ни взема в обятията си. По билата се разстила мъгла. Трябва да пристигнем за началото на Светата Литургия в Катедралния храм „Свети Апостоли“ във Враца. Повечето от нас са притихнали в опит за придобиване на тишина и молитвено чувство и пътят минава неусетно. Докато пътуваме през града нашият водач ни разказва някои от по – важните факти от историята на града. Наименованието на града произлиза от славянската дума „вратца“, която означава врата. Това име илюстрира самата местност, представляваща тесен планински проход, наподобяващ врата. Поради особеното му местоположение и разполагането на коритото на река Въртешница (Лева река) османците трудно успяват да превземат града. През XIX век Враца се превръща в голям занаятчийски, търговски и административен център. През времето на Възраждането в града е имало будно население, което е жадувало за духовност.
Удивени от внушителността на Врачанския балкан, прекосяваме града, за да пристигнем пред портите на Катедралния храм „Свети Апостоли“, който чества храмовия си празник. Първоначалното този храм е бил посветен на Светите Апостоли Петър и Павел, впоследствие обаче е настъпила промяна и понастоящем храмът чества своя празник на Събор на св. славни и всехвални 12 апостоли. Влизаме в двора на храма посред зеленината. Все още е облачно и слънцето го няма. Пред отворените порти вече дочуваме ангелското пеене на църковните певци. Влизаме. Храмът впечатлява с внушителната си архитектура, стенописи и една особена тържественост. Едва щом се поклонихме и запалихме свещици и владиката възвести „Благословено Царство“. Предвождащият ни свещеник ще съслужи с другите духовници. С внимание изслушваме Апостолското четиво из Първото послание на Свети Апостол Павел до коринтяни:
9. Защото мисля, че нас, апостолите, Бог постави най-последни, като осъдени на смърт; понеже станахме зрелище на света – на Ангели и човеци.
10. Ние сме безумни зарад Христа, а вие сте мъдри в Христа; ние сме немощни, а вие силни; вие сте славни, а ние безчестни.
11. Дори до тоя час и гладуваме, и жадуваме, и ходим голи, и ни бият по лице, и се скитаме,
12. и се трудим, работейки с ръцете си. Злословени – благославяме; гонени – търпим;
13. хулени – молим се. Станахме като измет на света, измет за всички досега.
14. Не за да ви посрамя пиша това, а ви поучавам като мои възлюбени чеда.
15. Защото, ако имате и десетки хиляди наставници в Христа, много бащи нямате, понеже аз ви родих в Иисуса Христа чрез Евангелието.
16. Прочее, моля ви, бъдете ми подражатели, както съм аз на Христа.
Дяконът прочита Евангелското четиво високо от амвона, а всички ние слушаме с благоговение. „А имената на дванайсетте апостоли са тия: първият Симон, наричан Петър, и Андрей, негов брат, Иаков Зеведеев и Иоан, негов брат, Филип и Вартоломей, Тома и Матей митар, Иаков Алфеев и Левей, наречен Тадей, Симон Кананит и Иуда Искариот, който Го и предаде“ (Ев. Мат 10:2-4). Поради това че служат Врачанският митрополит Григорий и Ловчанският митрополит Гавриил заедно с цялото градско духовенство на Враца, службата е особено благодатна и насищаща. Онези от богомолците, които се бяха подготвили, се удостоиха да се причастят със Светите Тяло и Кръв Господни.
Негово Високопреосвещенство митрополит Григорий произнесе боговдъхновена проповед, в която обърна внимание на това, че Господ Иисус Христос избра 12 апостоли, за да го следват навсякъде, за да бъдат свидетели на всички чудеса, които Той извърши, да бъдат слушатели на Неговите поучения и да проповядват по цялата земя, като кръщават човеците в името на Отца, Сина и Светия Дух. Благодарение именно на апостолите, тези пратеници Христови, днес ние стоим в спасителния кораб на Светата Православна Църква и живеем с вяра и надежда за възкресение и вечен живот. Животът на апостолите никак не е бил лесен. Те са били гонени, заплашвани, обвинявани, че разпространяват лъжеучение, но въпреки това, изпълнени с Дух Светий на Петдесетница, изпратени не от човек, а от Бога, те пламенно проповядват Словото Божие. Благодарение на апостолското дело е осигурена приемствеността на свещенослужителите в православието. Владиката ни призова усърдно да се помолим, да попросим помощта и застъпничеството на Светите Апостоли пред Божия престол и по пътя ни към Царството Божие, както и според силите и възможностите си да бъдем подражатели на Христовите Апостоли – всеки на своето място да проповядва Господ Иисус Христос. Всеки, който малко или много познава истините на православната вяра би могъл да насочва, поучава онези, които не са чули що е то православие, Кой е Господ Иисус Христос и какво е извършил за целия свят и всички човеци. И наистина, от каква сладост, от какво утешение и радост лишават себе си онези наши съвременници, които не са познали Христовата благодат и истините на православието. Действително, Господ има път към сърцето на всеки човек, но ние повярвалите сякаш сме длъжни да изучаваме и съобщаваме нашата вяра на другите, та да видят те и да се уверят в радостта ни, а Господ сам избира времето, когато да чудотвори! Владика Гавриил също произнесе насърчителни думи по случай празника. След края на проповедта поднесохме на митрополит Григорий нашия подарък – икона на Свети Апостол Андрей с молба да ни има винаги в своите молитви и да продължи да преподава Христовата истина и благодат. След като получихме нафора и благословение от владиците ние се отправихме на разходка из централната градска част. Слънцето най – сетне беше успяло да пробие сивите облаци.
Най – напред разгледахме паметника на Свети Софроний Врачански, открит през 1989 г. по случай 250 – годишнината от рождението на светеца. Паметникът се намира пред Етнографско-възрожденския комплекс „Свети Софроний Врачански“. Част от етнографския комплекс е музеят на файтоните, в който видяхме файтон, двуколка, бричка, шейна, магарешка каруца, волска кола. Оказа се, че славата на врачанските файтони идва от края на 19-ти век. Музеят на файтона във Враца пази оригинални модели от знаменитата на времето фабрика на Мито Орозов, на когото е кръстена една от основните улици на града. Според някои от моделите на превозни средства на врачанския предприемач се бил заинтересувал и Хенри Форд.
След това влязохме да се поклоним и разгледаме храма „Свето Възнесение“, който също се намира в рамките на етнографския комплекс. Храмът е построен през 1848 година върху основите на съществувал по – рано храм. Голяма заслуга за изграждането на храма има врачанският епископ Агапий, който е убит през 1850 година от поробителите и мощите му са положени в храма. Иконостасът е дърворезбован в стила на дебърската школа. Някои от иконите са на Захари Зограф, а част от дърворезбата на иконостаса е на Станислав Доспевски. През времето на социализма сградата е била превърната в музей, но с идването на новото време, по милост Божия, богослужението е възстановено. Поклонихме се и имахме възможност да се насладим на прекрасната експозиция икони от врачанския регион. Камбанарията е била построена през 1936 – 37 година. Според разказа на отец Аспарух в този храм за кратко е пребивавал и пял дяконът Васил Левски. След освобождаването на Враца в двора на храма е отслужен водосвет. Явно е, че се намирахме на историческо място, от онези места в родината ни, за които знаем твърде малко, а трябва да знаем много повече. Опознаването на подобни места за поклонение, които са били и сцена на значими за нас българите събития, е част от здравия фундамент, върху който да се опитаме да си спомним кои сме и да възродим страната си. Имам в себе си твърдото убеждение, че съвременната българска действителност не би могла да стане по – добра без православната ни вяра и църква, които дано даде Бог да укрепват все повече.
Разходката ни през града ни разкри много интересни къщи в стил късен сецесион, сградата на Врачанската Света Митрополия, храма „Свети Николай“, старинната подземна църква и разбира се паметника на Христо Ботев, издигащ се на широк площад пред величествения Балкан. Нямаше как да пропуснем Куртпашовата кула, разположена в западната част на централния градски площад. С вида си на средновековен замък кулата чудесно допълва градската архитектурна среда. Датира от османско време (XVII век) и е използвана за укрепено жилище на местен феодал. Височината ѝ приблизително колкото на триетажна сграда и здравият градеж издават, че е построена, за да приюти или защити някакви важни или заможни за времето си хора. В непосредствена близост видяхме и Кулата на Мешчиите, която датира от XVI век и също има жилищно – отбранително предназначение. С внушителните си силуети двете кули имат ценно значение и по изключително оригинален начин допълват градския пейзаж.
След като разгледахме по – важните обекти и обходихме местата за поклонение имахме време да отдъхнем и да се подкрепим преди да потеглим към Черепишкия манастир – местата, които Алеко нарича „Българската Швейцария“ и които са вдъхновили Вазов да напише през 1899 г. разказа „Една българка“. Оставяме автобуса встрани на асфалтовия път и поемаме пеша по страничен тесен път през зелена местност около коритото на река Искър. Озоваваме се на онова място, за което Алеко Константинов по собствените му думи и с неговия талант се е опитал да даде „бледно понятие за величествените природни хубости, които пленяват окото на пътника, изпаднал волею или неволею на Черепишкия манастир“. Манастирът е възникнал през XIV век. Уставът му е от 1390 година. Манастирът неколкократно е бил опожаряван, но през ХVII в. е възстановен от известния живописец и книжовник свети Пимен Зографски (Софийски). Храмът е посветен на Свето Успение Богородично. Стенописите в храма са няколко пласта от различни периоди. Голяма част от тях за съжаление не са в добро състояние, но дано настанат по – добри времена и да се намерят Боголюбиви и родолюбиви българи с чиито сили да се възстанови и укрепи манастирският храм. Досами манастира текат водите на река Искър. Преминахме по Алековата алея, за да възкликнем заедно с Алеко: „А хубав е наистина; Боже, колко е хубав този пусти Черепишки манастир!“
Пристигаме в София в късния следобед ободрени и с ентусиазъм и очакване за още много поклоннически пътувания из родината. След подобно пътешествие у човек се поражда желание за повече знания за православната вяра, за историята на държавата и църквата ни. Организацията и водачът ни бяха отлични, а времето на нашето пътешествие – добре осмислено, умъдряващо и благодатно.
Богу слава за всичко!
автор: Емилия Милкова
(снимките в секция „Галерия“ са предоставени от Соня Анкова)
