,,Пътуващата Църква” под застъпничеството на Света Богородица

Радостното и благодатно поклонническо пътуване, което се проведе на 17 и 18 октомври 2020 г., бе тематично свързано с благословението на Божията Майка – Света Богородица и поклонение на нейните чудотворните икони в Бачковски манастир, Асеновград и  Пловдив. Това двудневно пътуване бе организирано от Поклонническо-просветния център „Св. Йоан Рилски“ към Софийската света митрополия с водач и лектор Иван Йовчев и с участие на енориашите на храм „Св. Андрей Първозвани“ (кв. „Банишора“), водени от енорийския свещеник, предстоятел на храма и председател на центъра – протойерей Стилиян Табаков.
С трепет и вълнение се настанихме в големия автобус и потеглихме всеки със своята надежда и молитвен зов към всемилостивата Владичица. Отец Стилиян отправи молитва към Бога да благослови нашето пътуване и да ни даде добър край на нашето начинание за прослава на Пречистото Божие Име, под застъпничеството на неговата  Пресвята Майка. Осенени с кръстния знак и окрилени със силата на молитвата се заслушахме в беседата, изнесена през пътуването ни от г-н Йовчев.
Така улисани в словата му достигнахме пред един от най-старите и големи манастирски комплекси в нашите земи – Бачковски манастир. Основан в 1083 г. от двамата братя грузинци Григорий и Абасий Бакуриани, той ни разгърна едно светло и топло огнище на жива вяра чрез своя пламък на кандилото си, запазило българщината през вековете. Негови ктитори са били и българските царе Иван Асен II и Иван Александър.  Тук незнайни талантливи строители са оставили образци на манастирски комплекс и църковна архитектура. Тук в Бачковския манастир е бил заточен и последният български патриарх преди падането на България под османска власт – св. патриарх Евтимий Търновски.  Местното предание сочи, че гробът му е при южния стълб пред западния вход на главния манастирски храм ,,Св. Богородица”. Това пространство се намира точно под олтара на прилежащата средновековна църква  ,,Св. Архангели” от XII в, като там е подържано неугасимо кандило близо до 1870 г.  Насочихме се към главния храм „Св. Богородица”, за да се поклоним пред чудотворната ѝ икона – светинята на манастира, наситена с богата история и прославена с чудодейната си сила. Храмът е изграден при игумена Партений през 1604 г. от българския майстор Никола и изписана през 1643 г. от цариградския велможа Георги, това е било най-големия храм в българските земи преди Възраждането. С позлата и оцветяване, тук е запазен един от най-ранните дърворезбени иконостаси  по българските земи, който датира от първите десетилетия на XVII век.  Но на всички прави впечатление как приютено тихо тук, чудното изображението на Божията майка привлича със своето благолепие дългата редица поклоници, които очакват да я зърнат, докоснат и измолят от нея насъщните си нужди.  Според преданието иконата още от древност се прославяла с чудотворни изцеления и по Божията милост не престава да върши чудеса. Самото разположение на светата икона е по волята на изобразената Божия майка и е свързано със  нейното скриване и повторно намиране. Тя е е от типа „умиление” и е обкована в две ризници- сребърна и златна. Върху нейната сребърна обкова има дарителски надпис от 1311 г. от двама грузинци, който са били братя по плът и жители на Тао-Кларджети. Все още частични проучвания излагат различни предположения относно нейното изографисване и датировка. Съществува  предание, че Чудотворната икона  на св. Богородица е изписана от св. апостол и евангелист Лука. До 18в. Манастира се е вярвало, че именно св.ап.ев. Лука е нарисувал тази икона. Такова е и предположението на самите ѝ рестовратори, изложено съвсен наскоро – напълно хармонизиращо с преданието. И точно днешното ни поклонение съвпада с честването на паметта на св. ап. Лука, което пък е едно особено благословение за нас вярващите. Друго предание казва,  че след построяването на главната манастирска църква през 1604 г. тази икона е поставена тържествено в нея на втория ден на Възкресение Христово. Затова до днес всяка година се прави шествие до местността Клувията, в храма „Св. Архангели” се отслужва пасхална литургия, а в аязмото – водосвет. След поклонението в  храма се отправихме заедно с местния екскурзовод към старата трапезария, която се намира в запазената част на южното крило на манастира. Тя е изградена едновременно с главната църква в самото начало на XVII в. през 1623 г. С много добре запазена и уникална стенопис, тя представлява правоъгълно по план помещение, с полуцилиндричен свод и апсида на западната стена, където е седял игуменът. По средата е поставената  оригиналната мраморна маса, изработена според запазения надпис в 1601 г., на която са се хранели монасите в продължение на повече от три века. Изографисана е от неизвестни български зографи през 1643 г. със стенописи, които по художествени достойнства могат да бъдат съпоставени само с най-изтъкнатите светогорски образци и по-точно с живописта в трапезарията на Великата лавра „Св. Атанасий” (1535). Освен ,,Страшния съд” и фигурите на светци-монаси, тук се намират сцени от историята на християнската църква – изображения на седемте вселенски събора, които утвърждават православните догми, заклеймяват еретиците и отстояват чистотата на вярата чрез св. канони. В нейния свод се разгръщат клонките на „Дървото Йесеево“ – родословното дърво на Богочовекът Христос. Историята на Христовото рождество и явяването на света в сцените на Богородичния акатис – един от най-поетичните текстове в религиозната литература илюстриран тук. Видяхме  добре запазените сгради от 1601 г. в северния манастирски двор, както и тези в южния, посетихме и музея намиращ се там. На излизане от него се спряхме пред църквата „Св. Никола” от 1840 г., наскоро реставрирана. Целият храм е изписан от Захари Зограф, който в левия горен ъгъл на притвора е оставил своя автопортрет. Точно там, в притвора на църквата интерес представлява композицията „Страшният съд” – Българската Темида, разположена изцяло въху източната стена. Видяхме една прекрасна и силно въздействаша стенопис с библейски и евангелски сюжети – образец на християнското изкуство, предпазполгаща към размисъл и житейска полза. Наистина всичко това буди възхишение, но и нетърпение от това какво още ще узнаем и видим  в следващата стъпка от програмата ни Костницата–църква, построена заедно със самия манастир.      Бачковската костница изцяло ни плени, поднасяйки блясъка на красотата си с шедьоврите на старата християнска живопис от края на XI в. Тя е единствената запазена костница със стенописи, напълно изписана още в самото ѝ начало на построяване в 1083 г. За огромна радост, голяма част от изображенияра от XI в., са запазени и са уникални за целия християнски свят. Като допълнение украшение към тези изображения, са добавени в притвора, дело на майстори от  ХІVв. изображения, които също носят своята уникална красота. Костницата на Бачковския манастир се нарежда между най-значителните паметници на средновековната християнска живопис на изток. Това е най-старата запазена постройка в района на Бачковския манастир, намираща се на около 300 м. източно от манастира, в местността Клувията. Тя е построена в техника opus mixtum от квадри бигорен камък и тънки тухли. Съградена по заръката на Григорий Бакуриани,  като място за упокой на „грешните му кости”. Църквата е най-старата запазена от подобен род в православния изток. Тя е двуетажна, първият етаж е същинската костница, а вторият е служил като църква за опело. Затова в планово отношение костницата представлява чужд тип за Балканския полуостров, внесен от Кавказ. Върху мраморния под са изрязани четиринадесет ниши за крипти, вкопани в пода те са предназначени за костите на монасите, а двете под полукръглата ниша на изток – за костите на основателите на манастира. Живописната програма на първия етаж е непосредствено свързана с функцията – да бъде хранилище на костите на монасите до деня на всеобщото възкресение и Страшния съд. Вторият етаж е с по-добре запазени стенописи, които разкриват изключителната художествена стойност на една неповторима и уникална  живопис. Зографът, Иоан Иверопулец, чието име знаем благодарение на запазилия се автограф, ни е завещал  своето  неоценимо и гениално постижение на християнското изкуство. Благолепно и впечатляващо е как от стените, изписани с прекрасни пастелни тонове, срещаме погледите на светиите и красотата на тяхното излъчване, докосващи сякаш сетивата ни  със своите непреходни духовни ценности.
Трудно ни беше да се отделим от тази духовна обител, които е истински притегателен център за вярващи, за ценители на изкуството, за учени и за всички поклонници на духовността и красотата. Но все пак трябваше да обядваме и да продължим по маршрута си за поклонение и в светините  на Асеновград.

Така отпочинала и окрилена поклонническата група достигна до  църквата „Света Богородица Благовещение“, известна още като Рибната църква. Тя е единствената в цялата Пловдивска епархия, наречена на Благовещение. Прекосихме просторния и красив двор на храма и се отправихме за поклонение и просба  към Всемилостивата Божия Майка. За иконата на Света Богородица Елеуса – Рибната /както я наричат хората/ има предание, че е останала още от стария параклис от 12 век и всеки, който пристъпи към нея с искрена вяра и молитва, тя откликва по чудесен начин. Затова молбите към нея не стихват и благодарностите на всички поклонници и особенно тези, които молят или са се сдобили вече с рожба. В аязмото на храма, посветен на ,,Св. Йоан Предтеча“ е поставена за благословение още една икона на Божията майка. Тя е от стъкло и е дарена от признателно семейство на празника Цветница – 08 април 2012 г.
В продължение на повече от сто  години, на празника Преполовение /на 25-ия ден след Великден/, всяка година чудотворната икона на Богородица Елеуса се изнася с литийно шествие, за да се занесе до Бачковския манастир. Това е заръчала в съноведение самата Пресвета Богородица, разказва преданието. На излизане от храма пийнахме и наляхме вода от аязмото, тръгнахме оттам обнадеждени, потърсили в молитва благодатната закрила на Божията Майка пред Нейните чудотворни икони. Богомолците от нашата поклонническа група се отправи към кв. Горни Воден в града, който много хора още помнят като Станимака, за да посетим храма ,,Св. Богородица Успение” и се поклоним пред Чудотворната икона на Божията Майка, наречена още „Златната Ябълка“. Влязохме, като нетърпеливо и смирено се отправихме към светинята, пазена там. Всеки със своите нужди молитвено пристъпваше към нея, за да изкаже без глас, всичко онова което напираше в душата му.  Първото чудо с иконата станало със зачеването на неплодната жена е през 1765 г. и е описано от Ананий Клинис, тогавашен игумен на манастира ,,Св.св. Кирик и Юлита”. След като се ражда рожбата й, жената се връща да благодари и богато украсява чудотворната икона, като за това поръчва и поставя изкована от чисто злато една ябълка. Същата, която навремето

свещеника ѝ е дал – една благословена ябълка, приета с гореща вяра, откъсната от обикновено ябълково дърво и поставена в храма пред иконата. Чудото на иконата се ознаменува с празник, чието празнуване се превръща в традиция. Закичена с венци от ябълки, още през първия петъчен акатист на Великия пост, всеки очаква с радост и надежда, петата събота на поста, когато се чества това чудно и прославено събитие. На този ден православните християни отдават похвала на Пресветата майка, която чува молитвите ни и се застъпва, като най-голяма ходатайка за нас пред Бога. Самите ние виждаме как чрез тази чудотворна икона благодатната Богородица, изпросвайки от Христа ни дарява с чудеса и благодатни изцеления. Още в притвора на храма се виждат множеството дарове, оставени за благодарност към изпълнените им молби, а те са безкрайни, разказват за това в храма. Обнадеждени, с грейнали сърца, макар и трудно, трябваше да се отдалечим от прославения образ на Светата Майка, за да продължим към гр. Пловдив и неговите  чудни старини. Пътувайки към него, в красивата привечер, в съзнанието ни трудно избледняваше картината на прекрасно наситения с впечатления ден.  Настанихме се в уютния хотел, където устроихме характерната за поклонническите пътувания братска вечеря. И след молитвата на отец Стилиян, с която благослови трапезата, след вечерята  ни очакваха много изненади, пълни със забавни игри и веселие за малките и големи наши поклоници от неделното училище при храма. И така с разтуптени сърца и уморени нозе, деца и възрастни, всички притихнахме в обятията на нощта и на свойте завивки в леглата в очакване на следващия Божи ден – неделя. Рано сутринта с багажа в ръка се настанихме в автобуса, който ни остави съвсем наблизо до Архитектурния комплекс ,,Старият Пловдив”. По път към църквата „Св. св. Константин и Елена”, поклонническата група премина през величествената Хисар капия – източната порта на акрополната крепостна стена. Там под калдъръмената настилка се намират пък основи, датиращи от римската епоха. Видяхме и голямата Възрожденска къща, надвесена над Хисар капия, северно от крепостния вход, където там се виждат и основите на старата крепостна стена. На юг крепостната стена изчезва сякаш в недрата на видокото дворното пространсво на древната църква, посветена на св. равноапостолни царе Константин и Елена. Точно там, малко преди входа ѝ е закована паметна плоча, чийто надпис гласи:,, На това място по време на големите гонения срещу християните при имп. Диоклециян в 304 г. са избити 37 Пловдивски християни свети мъченици за вярата”. Това е лобното място на тези пловдивски мъченици, заедно с другите двама – св. Севериан и св. Мемнос. Същият този император Диоклециян, при който са избити тези християни е бил предшественик на св. равноапостолен император Константин I Велики (306-337), в чийто храм пристъпваме сега за участие на Божествена Светата Литургия. В съслужение с отец Петър беше и нашия енорийски свещеник Стилиян Табаков, които и двамата радостно ни очакваха там. Осенени от кръстния знак се покланяме на светините там и на старинната чудна икона на патрона на тази древна църква. В храма е поставена и икона за поклонение на тези Пловдивски мъченици още през 2001г.  В тази връзка за свой храмов празник освен 21 май, когато се почита паметта на Св. св.  Константин и Елена в църквата се отбелязва и    втори храмов празник на 20 август, когато се чества паметта на Светите 38 Пловдивски мъченици. По време на богослужението бе отслужено петохлебие и раздадено на присъстващите благочестиви християни след неговия край. Направи ни впечатление колко много миряни бяха дошли да се черкуват тук, като знаем, че в стария град няма много живущи, а и е трудно човек да дойде без превозно средство от далече в града. След Литургията се подкрепихме с кафе и имахме време да отдъхнем и опознаем енорияршите от храма. Разгледахме ценните забележителности там, насладихме се на прекрасната обстановка и  красивия църковен двор, ограден със здрав каменен зид, достигащ  до почти 8 метра височина. Издигната е здрава и висока, за да запази сякаш този ценен религиозен, исторически и културен паметник в стария град на Пловдив. Поклонническият ни път продължи в местните храмове в стария град – ,,Св. Димитър Солунски”, „Св. Николай Мирликийски”, катедралния храм ,,Успение Богородично” с чудотворната икона ,,Пресвета Богородица на Отците”, църквата ,,Св. Марина” и много  забележителности в стария град.  Пловдив, наречен още малкия Рим, е най-големия античен град под отрито небе в родната ни земя. В римската провинция

Тракия, Филипопол е бил град метрополия, столица на древна Тракия и най-значим град по онова време. Съхранил и поднасящ пред погледите ни тази богата култура, той се нарежда и на първо място у нас, затова и избран като културна столица на Европа през 2019 г. Пред нашите очи гордо сияеха най-важните обществени сгради – централния площад с форума, античния стадион, одеона, прекрасния античен театър, уникалната епископска базили, разкрита съвсем наскоро и всичко онова, което предлагаше разкрития огромен музей под небето. Под нозете ни пулсираше ритъма на онези славни времена, а в душите ни чувството, че сме наследници на един от най-прочутите и бляскави градове в империята.
С особена благодат, озарени с духовна радост на тръгване от града, ние преосмисляхме видените свети места и се чудехме как може да се опише това на другите с думи човешки. ,, Има много такива места, които са неописуеми с думи, защото трябва да се усетят с душата. Това усещане носи онази радост и светлина, която сам Бог дава” –  ни казва отец Стилиян. И по неговите думи усетихме колко важно е поклонникът да го има, защото има много и то, прекрасни обходени и необходени места за поклонение в нашата страна. Очакващи с нетърпение поредното пътуване, с едно сърце и една уста ,,Пътуващата ни църква” казва – Слава Богу за всичко!

Автор: Нина Колева – докторант в Богословския факултет към СУ „Св. Климент Охридски“.